Pro domo sua Новини Наша гордост Градът Редакторска му работа Еразъм Контакти

Портал към академическата общност
на Шуменския университет

Последни

15 Ноември 2017 /Сряда/ 15:47:11
прочитания: 884
Автор: Виктория Иванова

16 Октомври 2017 /Понеделник/ 13:10:35
прочитания: 692
Автор: Александър Попов – II Журналистика Фотографии: Съюз на гагаузките младежи

10 Октомври 2017 /Вторник/ 21:25:50
прочитания: 637
Автор: Интервюто взе Валерия Голубкова Фотографии: Мустафа Мехмедов - IV Журналистика

Стоим самотни на брега на океана на познанието и гребем с малка лъжичка от него

Интервю с проф. д-р Веселин Панайотов, преподавател по Старобългарска литература и по Български фолклор, ръководител на Катедрата по История и Теория на Литературата във Факултета по Хуманитарни Науки

01 Декември 2012 /Събота/ 14:03:24
3364 прочитания





Поводът за нашата среща с проф. Панайотов е специален. Преди няколко месеца той бе удостоен с академическото звание Професор, а на 23 октомври беше неговата публична академическа лекция пред колегията на Шуменския университет.


Вашата биография е доста интересна и богата. Вие сте завършили образованието си тук в Шуменския университет, но не сте от Шумен. Кое е това, което ви накара все пак да останете тук?

 

- Кармата сигурно. Тук са моите колеги и приятели. Така стана, че един кръг от състуденти останахме тук, в Шумен, и продължихме едно приятелство което е 36-37 годишно вече. Тоест работата и приятелството ме оставиха тук в Шумен.

 

Как възприемате нововъведената академична практика хабилитирани преподаватели по новия закон за научни степени и звания да изнасят лекция пред академичната аудитория?

 

- Това просто е традиция в някои университети. Става публично достояние това което правим като “тайни” занимания нощем пред компютъра. Едно мълчание, тъй като нашата работа е работа на мълчанието в първия си етап. Вторият етап е точно този, който ние представяме пред нашите колеги – къде на конференции, къде с публикации, къде с такива публични лекции.

 

Как успявате да предадете специализирани знания по стара българска литература на неспециалисти?

 

- Преподаването е също като рисуването, сигурно човек има някаква нагласа. А моята нагласа е да приказвам простичко, то се видя на лекцията. Да следя аудиторията до къде успява да включи в смисъла, кога трябва да направя някаква шега. Всичко е въпрос на занаят.

 

Какво може да даде средновековната литература и култура като познание на нас бъдещите журналисти?

 

- Първо това е основата на нашата култура – християнското мислене, християнската празничност, християнската етика. Най-малкото ще ви спаси от редица неудобни и глупави положения в които изпадат доста журналисти напоследък.

Аз си спомням тези полуистерии по отношение на тричането на странджанските кучета, например, където едва ли не местните жители излязоха някакви съдисти, а чисто и просто там става въпрос за един прабългарски празник. Тъй като кучето е свещено животно и това весене, “бесене”, представя небесното куче – всяко едно куче се издига във въздуха. Тук става въпрос за митологично действие и в никакъв случай, не става въпрос за действие свързано с аморалност или нещо подобно.

Ето такива конфузни ситуации човек може да избегне ако познава българската традиционна култура, фолклорната или пък старобългарската култура, тъй като и там много глупости се приказват в масмедиите. Много голям акцент масмедиите в момента поставят на така наречените медийни археолози, медийни изследователи, които ни забавлават с най-идиотски хипотези.

 

Известен сте като чавек с тънко чувство за хумор. Има ли място хуморът в средновековната литература?

 

- Има в преподаването на старата българска литература. Иначе точно за това става въпрос, че средновековното християнско мислене не предполага смеха. Предполага плача, предполага обръщането към собствената греховност и всякакви други неща, но има специални правила в законните книги където се казва, че монахът не бива по такива и такива случаи въобще да се смее и смехът е нещо лекомислено, смехът е нещо греховно. Така, че там нещата са по сериозни, но това се отнася към официалната книжнина всичко това е обърнато с обратен знак във фолклорната култура, където смехът има огромно влияние, тъй като той е разтоварващ. И днес, в днешната култура, вие знаете, че най-активният фолклорен жанр това е вицът. Това показва колко тази култура е различна от официалната.

 

На лекцията си във вторник Вие казахте, че в Средновековието нисшата публика са били слушателите, а елитът са четящите хора. Мислите ли, че това е така и днес – отнесено към медийната ситуация в съвременната масова култура?

 

- Да мисля, че има някакво сходство. Снощи представихме една последна книга на наш колега издадена във Фрайбург. И там говорихме, че книгите, ръкописите шепнат и трябва много изострен слух за да разбереш какво казват всъщност. Днес хората са свикнали с друг тип медии, така както е било в църквата едно време медиите, които ползват основно ушите и очите, но липсва това вдълбочаване в смисъла на думите което е може би най-човешката дейност. Когато ние не гледаме разни картинки и образи, се задълбочаваме в абстрактната част на нашата реч – специфичната за човека - в говора или писаното слово.

 

Мислите ли, че традиционната книга и четенето умират?

 

- Не, в близко време няма. Просто виждаме, че има бум на издания на книги, бум на електронни варианти на книги. Въпросът е да възпитаме такива хора, които ползват  океана от информация, защото четенето не е за избраните, освен най-странните професии като нашата например… Но ти седиш на брега на един океан и имаш някаква лъжичка с която може да гребваш от него. Това е нашата физическа възможност да прочетем огромното нещо, което вече ни е предоставено. Преди с колегите избирахме тежкия път на хората в чужбина, за да може да се върнеш с нещо, с ново знание. Сега, чрез интернет, вратите са отворени широко за всички, но ни остава същата възможност – с една лъжичка да гребваме по-малко. И така стоим самотни на брега на океана и си гребем, и когато човек сметне, че е станал гений с лъжичка в ръката, той значи е пощурял, полудял.

 

Жив ли е духът на Франсоа Рабле сред съвременната академична аудитория и колегия - проявяващ се чрез идеите на хуманизма до вълнуващите гуляйджийски практики? Разкажете ни някоя интересна история.

 

- Абсолютно безсмъртен е този дух - с винаги различни прояви. В съзнанието ми винаги е един епизод с Асен Масларски – той е композитор, певец и музикант, беше и наш колега - състудент. Спомням си, че веднъж започнахме да се веселим на  30 декември и свършихме на втори януари. И на трети, когато пристигнах в общежитията, не можах да се кача по стълбите до третия етаж. Имаше такива епически празненства, но това са разбира се някакви фрапантни случаи. Иначе, лично моята компания предпочита кротко да си седи, да си приказва, разпяваме се на третата бутилка вино и така – „трудно” върви. Както казва поетът Борис Христов: “За да ознаеш какъв човек седи срещу тебе, трябва много вино с него да изпиеш”…

 

Съжалявате ли, че се захванахте с и политика?

 

- Да. С една дума ДА.

 

Вие бяхте кандидат за кмет на Шумен. Това отношение към политиката се оформи в борбата за кметските избори или преди това още се сблъскахте с разочарования?

 

-Преди това още. Не знам дали ви е интересно, това са глупостите в моя живот, идиотските ми постъпки – най-идиотската е тая. Но, още когато трябваше да направя някакви реформи, трябваше да включим някакви свестни хора в ръководството на партията и … отведнъж всичко гнило се раздвижи. Започнаха едни клюки, сплетни, всякакви подобни отвратни действия – даже вчера също бях обект на подобно нещо. И тогава разбрах, че просто съм направил голяма грешка, но тъй като съм поел един ангажимент искам да го свърша. И ако може да отида  в манастир някъде, където аз да съм единствения монах, и просто да бъда оставен да работя… само за това мечтая.

 

Как бихте описали съвременната българска политическа ситуация?

 

- Мога да я опиша със нещо от природните закони – всеки иска да е на върха на хранителната верига. И дори да няма тая възможност, се опитва дори само с външния си вид да направи  така -  все едно, че е там, на върха на тая хранителна верига.

 

Научи ли ви на нещо конкретно средновековната култура – като политик?

 

- Да. Не обичам никак тая дума политик, но две неща са страшно важни: че човек може да се задоволява с малко и, че човек трябва да има търпение. Всички сега искат бързо да стават нещата, всички искат бързо да забогатяват по някакъв начин – политиката е широко отворена врата за цялата тая дейност. Но в края на краищата всички ние имаме два кубически метра, където можем да се съберем и там можем да отнесем цялото богатство което имаме. Второто нещо е, че конфликтите, които са на партийна основа, по-точно могат те се избягват, могат да се тушират, човек трябва да има търпението да обясни и да си отстоява позицията. Да, на повече търпение може би ме е научила средновековната култура.

 

Имате ли някакво любимо политическо послание или метафора принадлежащи на Средновековието или Ренесансовата епоха?

 

-Там политиката е сведена до волята на владетеля и до неговите съветници. В зависимост от това кой съветва императора, царя или княза едни родове взимат връх, след това могат други родове да вземат връх – казано по днешному - партии. Така е било и със съдбата на Кирил и Методий, които всъщност са жертва на политическите борби във Византия. Но няма някаква сентенция, която да е политически осветена; всичко там е в смисъла на нравствеността и едно е достатъчно за всичко – човек да бъде нравствен.

 

Наблюдавате ли отдръпване от страна на младите от тази безспорно тежка материя - медиавистиката?

 

- Аз не мога да кажа точно това, тъй като имам два различни опита. Преди седем -осем години водих студентите на експедиции в Рилски манастир, Троянски манастир и за десеттина дни те си оформяха един много положителен поглед към тая действително тежка материя, защото разбираха, че тя е тежка, но е и страшно интересна. В момента, в който се задълбаеш в някакъв проблем, а това става много лесно, когато не ти говорят празни приказки, а видиш ръкописа, словото или миниатюрата, човек придобива друг поглед. За онези студенти това не беше трудно, сега ми е трудно точно защото ми липсва тая практическа, зрима връзка с историята на ръкописа или книгата и студентите. Нямам възможност, основно финансова, да осъществя тези предишни експедиции и така да събудя интересът. Някои след това си правят дипломни работи, след това някои стават докторанти, защитават докторски дисертации, т. е. от първи курс до докторската дисертация остава един действително много силен интерес на човека и той вече изглежда по съвсем друг начин. Но, да, по-малко са, защото преди животът беше по-спокоен, а преди и студентите бяха повече, а сега още черпим от банката на предишните студенти. Тази година успях да запаля един човек който спокойно да работи; вече е втори курс и набира постепенно инерция. На година спокойно могат да излизат по 30-40 специалисти, които след това да представят и България.

 

Работили сте с чуждестранни студенти, можете ли да направите едно сравнение между нас, българските студенти и чуждите. И къде сме ние, къде са те?- в този комичен аспект.

 

- Хумористичният аспект е трагикомичен. Ние стигнахме чуждестранните студенти - говоря за украинските, които влизат много рано в университета. На 17 години някъде те влизат в университета и са още с мозък който не е пригоден за университет. Ние изоставаме, върнахме се назад в мисленето си по простата причина, че учениците са натрупани с ненужни знания, с ненужни обеми от знания и единственият изход е да се профилират малко по-рано в училище, за да могат да дойдат при нас и поне да знаят български език писмено и говоримо. Това е. За дванадесет години някои хора са си ги пропилели в училище и са дошли тук на нивото на трети клас; искат да преразказват примерно някакви текстове и ние да им пишем високи оценки, защото са прочели текста. Това просто не е професионално и е ясно, че тези хора трябва тепърва да се култивират, да израстват, но първо – да се ограмотяват…

 

Има ли въпрос който винаги сте искали да ви зададат, но никога не са? И ако “Да” какъв е той?

 

- Защо го правя? Защо работя това, защо?

 

А какъв е отговорът?

 

- Не знам! Защото човек се връща уморен или пък ядосан от нещо. Погледнеш -  студентите ти станали кой дистрибутор, кой застраховател, даже “Здрасти...” някой път не казват. Ето такива неща. И за какво се хабихме или както е казал шопът: “Оти ги ручахме жабетата?” И… тогава не мога да си отговоря. Но, като видя, че някой си е защитил дипломната работа или му е излязла някоя статия от печат или нещо стойностно е направил… Е, тогава си отговарям, че е имало някакъв смисъл!

 

Кое е това, което Ви прави истински щастлив?

 

- Труден е въпросът, но първото нещо са децата, второто работата. Първото е нормално, второто е ненормално.

 

Защо второто да е ненормално?

 

- Ами така изглежда. Човек който се е намъчил, намъчил, намъчил – представете си един изкопчия, седнал на края на окопа, и казва: “ ох, направих го най-сетне, изкопах един ров”.!Та тя и нашата, книжовническата дейност, е долу-горе същата.  



Автор: Ваня Балева
Източник: Академос