Pro domo sua Новини Наша гордост Градът Редакторска му работа Еразъм Контакти

Портал към академическата общност
на Шуменския университет

Последни

27 Май 2014 /Вторник/ 15:55:39
прочитания: 606
Автор: Виолин Филев, Фатме Мехмед, II Журналистика

03 Април 2014 /Четвъртък/ 10:17:56
прочитания: 782

10 Декември 2012 /Понеделник/ 14:11:26
прочитания: 2051
Автор: Юзлем Белгинова

Две заключени стаи и една отворена врата

Две студентки от Шуменския университет откриват читалище и библиотека в родното си село Кестеново. Подаряват ли антикварите книги на случайни купувачи? Как едно среднощно обаждане се превръща във вяра

10 Декември 2012 /Понеделник/ 14:11:26
2051 прочитания





Някога преди много години онази малка сграда беше пълна с деца, нищо че имаше само две стаи. В първата стая бяха учениците от първи до четвърти клас, а във втората стая бяхме ние, децата от детската градина. Всяка сутрин тайничко поглеждахме през прозореца на първата стая.

Вътре имаше големи зелени дървени маси със столове. На тях сядаха те, големите деца. Много им завиждахме тогава, защото имаха големи и пълни с картинки учебници, знаеха много... И най им завиждахме, че знаеха да пишат и да четат. А когато ги питахме какво учат в голямата стая ( да, тяхната стая беше и по-голяма), нищо не ни казваха. Дори и приятелката ми Фатме, не ми показваше учебниците си... Когато по време на междучасията идваха при нашата люлка и пързалка, ние не им давахме нито да се люлеят нито да се пързалят. Така им се падаше! ( Правехме така, защото си мислехме, че все някога ще се съгласят да ни покажат учебниците си с картинки...)
Но планът ни не успя...
Една сутрин те се качиха на един голям син автобус заедно с учителите си и се върнаха чак на обяд със същия автобус. Първата стая я заключиха... Мислехме, че са го направили нарочно, за да не им гледаме учебниците... Но не беше така. Те вече никога не се върнаха в голямата стая. От лелките разбрахме, че са си взели и всичките учебници и вече ще учат в друго училище в друго село.

И така, без да успея да вляза в Голямата стая, след две години и аз се качих на големия син автобус. Вече си имах учебници с картинки, много тетрадки, розово сметало, химикал и много цветни моливи. Хубаво е било да си ученик...

След още няколко години заключиха и Малката стая. Малките деца също пътуваха с нас. Така е и до днес. Всички деца пътуват ...
......
Аз и Фатме пораснахме, вече сме студентки. Тя учи Туризъм, а аз Журналистика в ШУ "Епископ Константин Преславски". Понякога се прибираме на село, а селото винаги ни липсва много.
Става ни много тъжно, когато видим сградата на затвореното училище. На село се живее трудно, а без училище е още по-трудно и за децата и за възрастните. Животът тук съвсем не е лесен, но тези хора са много щастливи. Живеят от собствения си труд. Получават това, за което и колкото са работили. Никога никого не обвиняват за собствените си неволи. Сред всичко това намират съвсем малко време и за разговори. Обикновено те се водят сутрин и вечер пред единствения магазин в селото. Там те обсъждат чутото и видяното от телевизията. Това е животът на старите.
На младите е малко по-различен. Някои от тях учат в университети, а други въпреки че много искат, нямат възможност да продължат дори средното си образование... И заминават заедно с родителите си в големите градове, а някои дори в чужбина, за да търсят работа... Така е почти във всички села в района.
Но те, и едните и другите, едва ли знаят, че строят България. Някои със знанието си, други с труда си.

Понякога се събираме заедно пред старото училище. Не знам защо, но сме свикнали и винаги там сядаме. Говорим си за различни неща. За живота на село, за живота и работата в градовете и чужбина, и дори понякога за университета и книгите.
Преди една година пак си седяхме на същото място и говорехме. По едно време с Фатме Шабанова се загледахме в сградата на затвореното училище. Някак си внезапно дойде и решението. Ето, там и точно там ще отворим читалище и библиотека. От писателя Джон Гордън знаехме, че "Понякога всичко зависи от едно единствено решение." Но още не знаехме какви трудности ни очакват.

Започнахме да се допитваме до хората. Ходехме по домовете, разказвахме им идеята си и се надявахме наистина да ни подкрепят.
Спомням си онзи ден. Беше студена зима, валеше сняг. А ние ходехме от къща на къща и събирахме подписи от желаещите да имаме читалище в селото ни. Изненадахме се от одобрението на хората. Те се радваха много, подписваха се с усмивка на лицата си. А не знам защо ние изпитвахме едно и също чувство пред всеки дом – нещо средно между радостта и страха. Питахме се, дали ще ни отворят вратата? Дали ще приемат идеята ни?

Събрахме подписите. Хората искат читалище. А сега? Какво ще правим? Не знаехме откъде да започнем, кого и какво да питаме също не знаехме. И затова решихме все пак да започнем от някъде, например от събирането на книгите. През януари започнахме. Първо погледнахме към нашите собствени библиотеки, но скоро разбрахме, че така няма да стане, защото ни трябваха поне 1500 книги за една селска библиотека. Отворихме група във Facebook, нарекохме я Library Kestenovo - Библиотека Кестеново. Опитвахме се да намерим дарители...
Получихме много книги, за което сме благодарни. Но началото беше много трудно. Сещам се за два случая, които никога не мога да забравя.
Веднъж замислена и тъжна се разхождах по улиците на Шумен. Мислех за селото ни, бях доста далече оттам. Мислех за читалището и хората, които очакваха нещо от нас. Минавах покрай антикваря, реших малко да поразгледам старите книги. Може би щях да открия нещо и за нашата библиотека. Стоях там мълчаливо и гледах, после купих няколко книги, сега не помня кои точно. Защото се случи нещо прекрасно. Продавачът ми подари една хумористична книга с твърди корици и кафява подвързия, а със златисти букви беше изписано заглавието " Трима на бумел" от Джером К. Джером. Благодарих на продавача и казах: „Тази книга ще бъде за нашето читалище”. Едва ли ме е чу, но аз бях много щастлива.
И още. Отново  си бях на село. Вечерта напредваще,а аз не можех да заспя. Мислех за книгите. Откъде щяхме да намерим толкова много книги? Още не бяхме събрали дори сто. Какво щяхме да правим? Тези мисли бяха прекъснати от телефонно обаждане. Часът беше късен, а номерът непознат. Кой ли можеше да бъде? Вдигнах телефона. Човекът се казваше Любомир Сербезов, един пенсионер от Пловдив. Каза, че ще ни изпрати книги и, че много се радва за нашето село. Пожела ни успех, аз му благодарих. След няколко дена от него пристигнаха девет книги. И тогава разбрах, че в България хората никога не са сами! И затова тези десет книги са най-ценните за мен.

Но това беше само началото.
После нещата започнаха да стават някак си по-бързо. Получихме 600 книги от ШУ "Епископ Константин Преславски", 300 книги от Читалище "Напредък" гр. Търговище, 855 книги от Генералното консулство на Република Турция в Бургас. И събрахме повече от 1700 книги. А сега предстои ремонт на сградата на читалище "Светлина" в нашето село Кестеново и също така трябва да намерим рафтове за книгите. Остава ни само това! А после започва Голямото четене и в нашето село...

Автор: Юзлем Белгинова
Източник: Академос